полковник Петър Калкаканджиев - "тайните" страници на Българската история.

автор на по-голяма част от материала е Мартин Вълков, защитил докторска степен с дисертация от 350 страници на тема "Българското военноадминистративно управление в Поморавието, Косово и Вардарска Македония 1915-1918".
  Сборникът с документи, издаден от Междусъюзническата комисия, съдържа и едно свидетелство за броя на убитите, което се приписва на самия полк. Петър Калканджиев. Това са показанията на някой си Новакович, който твърди, че е присъствал като свидетел на съдебен процес в Скопие през февруари 1918 г. срещу Калканджиев, обвинен в убийство на човек на име Хаимкари. Калканджиев е бил оправдан – твърди Новакович, след като на процеса е заявил следното: „Убил съм 60 свещеника, 200 чиновника и повече от 3000 граждански лица, без да правя разлика между сърбин, евреин, циганин или турчин, защото имам пълна власт от моето правителство да убивам всички, които могат да ми бъдат посочени като вредни или злонамерени спрямо България“. Documents relatifs… Vol. 1, pp. 196-197. Тези твърдения за броя на убитите не са потвърдени от какъвто и да било български източник и трябва да се смятат за недоказани. Разполагаме обаче с един рапорт на началника на Военносъдебното отделение от 20 декември 1918 г., който хвърля известна светлина по въпроса, като интерес предизвикват поне няколко неща. Първо, Вранско наистина се намира в района на Вардарския военнополеви съд със седалище в Скопие; второ, срещу полк. Калканджиев има заведено такова дело; трето, жертвата се казва Хаим Карио, жител на гр. Лесковац, и, четвърто, полк. Калканджиев е оправдан от Вардарския военнополеви съд. Обвиненията са, че Калканджиев е заповядал да се убие Хаим Карио, за да не пречи на планирана от него сделка при закупуването на коноп. Съдът оправдава Калканджиев, след като последният е успял да докаже, че „заповедта за убийството на Карио той дал, като се е ръководел от интересите на армията и държавата“. Процесът обаче не се е провел през февруари 1918 г., тъй като издадената оправдателна присъда е от 1 юли 1917 г.
Убийства са били извършвани на цялата окупирана територия, но най-голямата част са били концентрирани във Врански окръг, особено в Сурдулица, където са били избивани хора от цяла Сърбия, а градчето е придобило известност като „Сръбската кланица“. Ръководството на акцията се осъществявало от офицерите от окупационните войски: полк. Петър Калканджиев, командир на 42-ри полк, началник на полковия окупационен район и комендант на Лесковац, майор Петър Илков, командир на 3-та дружина от същия полк, началник на дружинен окупационен район и комендант на Враня, подпоручик Стоян Юруков, командир на 10-а рота и комендант на Сурдулица, подпоручик Нестор Симеонов от етапните части, стационирани там, и др.[37]
† Костурчанинът поручик Стоян Юруков, загинал на фронта в Добруджа през 1916г. като български офицер, кавалер на два български ордена ""За храброст"".
Стоян Василев Юруков е български офицер, участник в Първата световна война в периода 1915-1916г. Той е родом от българския град Костур, Егейска Македония, окупиран от гърците през 1912г.
Емигрира в свободна България и както много костурчани решава да се посвети на делото на освобождението на Македония и нейното обединение с България. Насочва се към военната професия. Завършва ВНВУ в София. Произведен е в първи офицерски чин подпоручик.
Мобилизиран е през септември 1915г. като запасен офицер в новосформирания 42-ри пехотен полк на 1-ва Софийска дивизия, чиято мобилизация протича в градовете Орхание (дн. Ботевград) и Цариброд.
Участва във войната срещу Сърбия през 1915г. Сражава се с неговия полк в Поморавието и на Косово поле до окончателния разгром на сръбската армия.
В началото на 1916г. полкът и дивизията му са прехвърлени на фронта в Добруджа и са включени в 3-та армия на генерал Стефан Тошев.
За подпоручик Стоян Юруков, който воюва за освобождението на всички българи и за тяхното обединение това е втората поредна кампания, в която той влиза с пълното съзнание, че без освобождението на Добруджа, поробена благодарение на Русия от Румъния през 1913г. създаването на целокупна България е невъзможно.
На фронта в Добруджа той е взводен командир в 10-та рота на 42-ри пехотен полк. В хода на боевете става командир на 10-та рота. Бригаден командир на 3-та Софийска бригада, в която се сражава в Добруджа 42-ри пехотен полк е генерал Атила Зафиров. Боен командир на полка му е полк. Петър Калканджиев. Дружинен командир на неговата 3-та дружина е майор Петър Илков.
Подпоручик Стоян Юруков е ранен на 19.10.1916г. в боя при село Арабаджи в първия ден на атаката на Кубадинската линия. Тя е пробита окончателно и враговете руснаци, румънци и сърби са разгромени съкрушително два дена по-късно.
В деня на голямата българска победа при Кубадин на 21.10.1916г. подпоручик Стоян Юруков умира от раните си в полската болница в село Добромир.
Така този българин от Егейска Македония, от поробения от ""православните"" гърци през 1913г. Костур пролива своята кръв за освобождението на българите от сръбска окупация в Поморавието, Косово и Вардарска Македония и загива при войната за освобождението на българите от Добруджа в състава на дивизия, наречена ""Софийска"", ""Шопска"" или ""Желязната"" в боевете срещу румънските поробители и руските агресори.
Посмъртно е произведен в чин поручик. За ""бойни отличия и заслуги във войната"" през 1917-1918г. поручик Стоян Юруков е награден с два ордена ""За храброст"" IV степен, 1 клас и 2 клас.


"Поморавия и Албанското краище:

            Където и да бъде бъдещата ни граница било с Австроунгария, било с една евентуално възстановена Сърбия, наложително е щото останалото у нас поморавско население да бъде напълно откъснато и изолирано от съобщения с отвъдното сръбско население.

            За това по цялата ни бъдеща граница, от 4 до 5 километра на вътре към държавата всички села в най-скоро време да се заселят с албанци. По тоя начин всички роднински връзки, общения с отвъдното население ще бъдат пресушени. Това както и за безопасността на държавата, тъй и за езикът на онова население. Като пресъхнат всички връзки с отвъдното население, езикът на отсамното, чрез училища, църква, казарми и учреждения, много по-скоро ще почне да преваля и клони към българските говори.

            С тая мярка се урежда до известна степен както Поморавския, тъй и Албанския върпос. Една значителна част от винаги размирното и непокорно на ничия власт албанско население ще бъде изселено и настанено на почти същи климатически условия, удобни нему и при това на по-добри стопански условия."
из „Наложителна политика за разселване малцинствата в държавата ни“. Изложение от К. Д. Мутафов до министър председателя д-р Васил Радославов [1916-1918 г.].